Ако сте отворили статията, подразнени от допуснатата правописна грешка в заглавието със злорадата мисъл да откриете още една дузина в текста по-нататък, та да можете с назидателен тон да напишете някой злобен и критичен коментар, то ще трябва донякъде да ви разочаровам. Грешката в заглавието е нарочна, но пък за сметка на това не е изключено в текста наистина да допусна някъде такива. Както се казва, хора сме – грешим.
В общи линии, подобна история се разигра малко след първия учебен ден през изминалата седмица в Свищов. Една споделена в социалните мрежи снимка на ученик и две начални учителки от свищовското училище „Николай Катранов“ се превърна в национална сензация. За съжаление причината не беше прекрасният празник, а една, както по-късно многократно бе определена от допусналите я, „незначителна“ грешка. Този малък „пропуск“, тази „печатна неточност“, това „небрежно недоглеждане“, даде повод за толкова много и крайни оценки, че много от по-добронамерените коментиращи не без основание възкликнаха: „Е, това ли е най-големият проблем в държавата? Защо същите тези критици не осъждат така яростно корумпираните политици, защо не въстават за правата си със същата страст, с която обругават две доказали се в професията си учителки, научили стотици деца не само на четмо и писмо, но и на нещо повече –да бъдат добри и благородни, прощаващи хора?“.
Цялата тази прелюбопитна история създаде казус твърде показателен и красноречив за състоянието на обществото ни, както на национално, така и на местно, свищовско ниво. Много от родителите на деца, учещи в класовете на двете учителки, се втурнаха да ги бранят с цената на всичко, омаловажавайки допуснатата грешка. Те набързо съчиниха безброй истории и версии за това как едно Ъ може да се превърне в А и това да не е най-големия проблем на света, пък било то и при изписването на името България, на първия учебен ден, в град Свищов, който има честта да се слави като един от най-просветените градове в страната. И трябва да се признае, тези версии действително звучат правдиво – подредбата на клавиатурата по БДС е поставила двете букви една до друга; еуфорията в този ден е твърде голяма; никой не обърнал внимание – нито учителките, нито родителите, само няколко злобни типажа, побързали да очернят реномето на злощастно сгрешилите училищни власти. Противно на очакванията, вместо критики, към двете учителки заваляха признания и хвалби за техния професионализъм и им бе отдадена безрезервна подкрепа. Злобните типажи бяха заклеймени публично като дребни души, но пък техният пъклен план бе изпълнен – медиите (включително и на национално ниво) надушиха кръв и като стремглави лешояди се впуснаха да нищят случая. Стигна се до там в национален ефир кметът Генчо Генчев също да се обяви безрезервно в подкрепа на учителките и настана всесвищовска кампания за защита на реномето на града.
Коментирам тази история, защото твърде много ми напомня за едни събития отпреди няколко години, когато разкритията за сериозни нарушения в Стопанска Академия от бившия ректор Величко Адамов предизвикаха медиен шум от същия мащаб. Тогава по същия начин едно ядро от местната общност възприе основателните критики към управлението му за атака към града и институцията на Академията. До ден днешен адв. Калин Костов - човекът, който работи неуморно години за да разобличи Величко Адамов като ректор-плагиат, извършил редица злоупотреби и закононарушения, е обвиняван за всички произтекли от престъпното управление на Адамов проблеми в Стопанска Академия. С изумление установих, че да имаш гражданска позиция, да имаш смелостта да посочиш грешки и да дискутираш проблеми, се наказва сурово от закостенялото провинциално общество на малкия град. В този ред на мисли, вече не знам кое е по-лошо – злонамерено да изтъкваш чуждите недъзи (в каквото обвиняват хората, разпространили снимката с грешното име), или безрезервно да си затваряш очите за недостатъците и проблемите около себе си и да ги отричаш яростно, защото ти е неудобно да ги признаеш. Апропо, аз чух извинения за малката неточност, но не чух някой да си признае, че е допуснал грешка. Нито учителите, нито родителите, нито кметът поеха отговорност за нея, а от тях се искаше единствено това. Иначе ми е пределно ясно, че в 9 от 10 опита, всички ще напишем правилно България. Но помислете за 10-тия грешен опит и дали сме готови да направим всичко по силите си заедно за да не го допускаме, а ако случайно това се случи, да признаем вината, а не да я замитаме под килима и омаловажаваме.
На всички, които навярно няма да се съгласят с мен или може би просто няма да разберат позицията ми, ще припомня един филм, който съм почти убеден, че са гледали. Казва се „Да обичаш на инат“. В него едно малко момче – ученик, в своята детска невинност и искреност, изобличи фалшивото пеене са учителя си. Тази изречена на глас болезнена истина за нещо твърде незначително, каквото е фалшивото пеене, настрои цялата безжалостна тоталитарна машина на училището срещу клетото дете. То бе принуждавано да се извини, задето е изрекло истината и е направило забележка за нещо толкова нелепо и маловажно и с това е уронило авторитета на учителя. Разбира се, момчето се заинати, навярно защото още не бе покварено от двуличието на възрастните. Детското му сърце напълно вярно му посочваше правилния път – че ако сме склонни да правим компромиси с малките проблеми днес, то навярно ще сме също толкова склонни да правим компромиси утре с много по-големи. Нека не го допускаме, крайно време е да започнем да си признаваме грешките и да изричаме на висок глас неудобни истини. Това е единственият начин утре да сме по-добри от днес.