На 11 Май 1897 година, или преди 122 години, Алеко Константинов и съпартиецът му Михаил Такев потеглят привечер с файтон от Пещера за Пазарджик. Майската вечер не предвещава изключителността на предначертаните събития които ще последват, но ако се замислим, съдбата добре е наредила заровете. Не може да има по-логичен и естествен завършек на историята за Алеко - бохем, ярка и дръзновена личност, пътешественик, фейлетонист и скромен писател, нарекъл сам себе си Щастливец, но опитал доволно и от горчилката на живота. В оная съдбоносна вечер той ще отпие и последната глътка, защото орисията на Алеко е друга - да се превърне в градска легенда, в икона на неувяхващата младост, в идеал и пример, а такива хора по прищявка на съдбата винаги си отиват от нас с експлозия, фойерверк или в злощастния случай с Алеко - ... с изстрел.
Казват, че Алеко бил убит по погрешка. Но аз не вярвам, че в живота има случайни неща. Благородството му никога не би изпъкнало толкова ярко, ако не си беше отишъл от нас по този така трагичен и показателен начин. В смъртта му има толкова символика, колкото и в целия му изпълнен с премеждия живот. В яркия му и трагичен край намира вдъхновение и Илия Бешков, който рисува една от знаменателните си "карикатури" изобразявайки умиращият Алеко, който прострелян и на смъртния си одър дава странно опрощение на моралния му убиец - собственият му герой Бай Ганьо:
"Ти ли я свърши, бай Ганьо? Нейсе... запуши я!".